разсъмване

Самотни криле - крилят в пространството. Викът от очите ти се разпиля, погреба го във мрамора на застинала образност и боси тичат от себе си птиците на твоето въображение. Молиш се?! Забранена е всяка позиция. Приучаваш сетивата си към самота. Потапяш се в океана, устремяваш се към дъното, забравяш за шума от плитчината. Самотни хриле - хрилят в пространството. Маховете на ръцете ти са плавни във мислите си чуваш ударите на сърцето си и в глухотата си дочуваш шепоти. Молиш се.

Като дете го стиснах в ръцете си - примамливото стъкълце. Като жена усетих, че поряза ме, пораснала, превързах се добре. Като старица притежавах белега - усещах топлота. Защо ли си припомних блясъка на пожеланото от мен сега? И без една сълза на разкаяние, като дете ридах за мойто стъкълце. Какво събуди се в душата ми? Една въздишка. Може би и две.

Коленете ми докосват се с лицето ми, а ръцете ги обгръщат. и вярвам във... и вярвам за... и вярвам да... Когато това свърши от мен ще се появи друг овален куб и ще повярва без....

Помощ! Потъват влаковете, защото писъците се преливат, размазва се петното, магията изскача иззад спомена и свирката на влака проплаква. Мехурите от удавника не се чуват. Потъват влаковете и очакват зимата. Буревестник отлита над езерото зад скалата се размазва в един потъващ влак и червеното превзе мъката, за да изплува на повърхността носталгията по потъналия влак.

Пещ с нагорещени съдове. Бродя в съзнание пълно от желание за нажежаване. Метаморфоза или заболяване е моето пътуване, надяване за топлина, а всъщност сгряване, неестествено зачервяване преди да изгоря. Накрая, просто закаляване за здравина. И толкова е неестествена тая студенина. Метаморфоза или заболяване, една излъгана душа.

Мъжът се качи на тролея, поседна миг преди да залитне. Полека наклони глава към своята съседка. Завърна се и очите му потръпнаха. Погледна напред, никой и не подозираше. Пред погледа му стоеше нищото. Празнотата на спомена се усмихваше смазващо. Отражението в прозореца бе тъй призрачно и примамливо. Очите се затичаха след изчезващата улица. И сълзите му бликнаха, без да спазват приличието. Затвори очите си, жената отляво, смутена от тази внезапна разголеност. Аз не зная защо бе заплакал, но бих искала и аз да мога.

Птицата стои на клона. Птицата не трепва даже. С погледа ти в себе си наднича. Птицата повдига си крачето. Птицата крилото си разгъва. Чуваш ударите на сърцето. Мисълта ѝ не намираш. Птицата потръпва, хваната. В ноктите на хищника. Ограбена. Птицата отвръща погледа. В себе си надничаш. Трябва ти... Погледа на хищника. Ти трябва.

Ръми душата. В стъкленицата ѝ - тяло - отекват капки, бягащи по улеите на деня. Отвън надниква Тя. Ръми. Поели капки по стъклата, лика отмиват от нощта. Из стъклената колба в тишината, попива Тя на влагата дъха. Остава стъкленицата със празнотата, край спомени, родени от дъжда.

Грудки на душата - извлеци от тишина. Грубовати, из земята, бели в сърцевина. Тежки са герани, чисти, грудки на душата. Скрити в мрачни дълбини, полъх хлад в горещината.

Душата ѝ хартиена въздъхна и разтревожи многото листа, събрали се да тръпнат на хладната земя. Въздъхна за попилата я влага. Въздъхна за настъпилия мир. Въздъхнатата обич бяла, издъхна в есенната шир.

Днес слънцето те гали с топли ласки, а утре, те отнасят ветрове. Сънуваща играчка в ръцете на бавачка, отглеждаща я да умре. Спи, спи детенце, спи полекичка, да пораснеш. Да пораснеш и да умреш. В живата ми люлка да сънуваш, най-хубавите сънища, дете! И щом престанеш да сънуваш, мама ще те прибере. Спи детенце, СПИ...

Пеперудата потръпна, трепна. Превърна се във врабче, врабчето във орел, орела във небе. Затича се детето, с очи прониза, най-синьото небе. В зениците му трепна пеперуда.

Небето диша. Зареяно, през пръстите наднича, записва: праг, земя, кълбо... Едно перо - само, без памет, без идея... Съдбата го люлее в крило на птица, във ветрило, на шапка на ловец и край мастило. Небето е в перо... Заспивам.

Душата се роди в тъмното... Викът ѝ повика образа, по-сетне се яви То, моето лице. Изобразяването Ми се превърна в цел. Заизобразявах лицето си: лъчезарните зеници на „детенцето“, протегнатите ръчици, розовите устица. Не промених платното, рисувах върху изображението си, за достоверност на изображението Ми. Улових лекото повдигане на веждите, отблясъците на срещите и разделите. Ярките тонове угасваха. Палитрата се усложняваше. Чертите все повече набраздяваха лика ми... След дългото обрисуване на платното се появи „Бяло петно“ - адитивен ефект, от смесването на цветовете. За да повикам лика си прибегнах до рентген, да върна етапите на моето ликостроене. Намерих контурите на лицето си, за беда цветовете се губеха. Всичките трепетни чувства потъмнели в цвета от времето. Равносметка: Накрая, в заключение, пред себе си намерих един бял квадрат (адитивен контур) и един черен квадрат (субтрактивни чувства). Оквадратената моя ликовост придоби неопластичен (исторически) характер.