по пладне

Мирис на тъжили триста хиляди лета. Дъх на съхранена болка - застояла пустота. Низ от перли оскърбени, разтопени – вино от вина. Скришници подразнени от светлина - повеи от хладина. Мирис на тъжили триста хиляди лета.

След време . . . дъжд. След време . . . тишина. Отива си това, което се изплъзва. Капчуци без вина – прозрачни огърлици на нанизи – невинно изтичат, векове. В красивите градини на топлите страни мечти гнезда са свили край извори – лъчи. Надежди белокрили се реят монотонно. Попива хоризонтът на пориви дъха. - - - - - - - - - - - - - - - - - И пламва в утринта от арфа звук – слова. В очите на нощта поглежда светлина. По улеи на деня, забързват се капчуци. След време . . . съноден. След време . . . сън без звуци.

Случайно притаени зад време и дантелено бельо, усмивките ме срещат откъснати и заслепени . . . След трепване на клепки, събудено око улавя от света, светлинно зарево. Надеждите люлеят вкусен плод, на пролетта ластарите се люшват, улавям шум - задъхано листо, животът ми отново ме прегръща.

Сън зад завесите, сам сред терасите на висящи градини, залутан… спокоен… нетленен… Сън зад съня, през витраж в катедралата на златистите нишки прахта. Упокойни са шепоти в тишината разлетяли, засънили криле на нощта. В приглушените разкази на застинали трепети свят сънуван, сънува Света.

* * * Spatium /Промеждутък/ Дете съм на залутан сън, баща на мисли непонятни, а волният стремеж навън е плод от нимфа „Необятна“. Шега Съдбата си скрои над люлката ми в нощ мъглива, орисницата заблуди, ленива забрави дните ми да преброи. Смъртта не ще да ме намери, отвърна взора си навеки и тоз най-чуден дар за всеки (безсмъртие) прокоба е за мен. Напразно хвърлям мрежите си в Ахеронт – ленивата река от плач излята – и старият, познат Харон с почуда ме отпраща на Земята. Пребродих вси вселения познати. Залюбих вси девици непознати. Посрещнах всеки що изпратих. Простих . . . Приех . . . И се оставих . . . В ръката си държа часовник, отдавна спрял за употреба. Поклащам се на стол – вековник. Не мисля, не умирам, не живея.

Отминат миг Чие презрение ще те смути, отминат миг на чакани, жадувани милувки? Чия ли слепота ще те рани с негодувание – събуден сън? С копнежи без преструвки отминат миг на блудни ранини. Оставени сами, родени тръпки, затихващи в кънтящи празнини. На прах разпръснати вселени във хаоса ще се разтворят и поривите сънни, извехтели на думи – пръст ще се престорят.

Разказ за аромата от върха на пръстите и ръкавицата, която ги напусна. Пленена, ръкавицата отсъства – придатък към една ръка. Надеждата ѝ — празна, петопръста, се ражда в допир до плътта. Небрежност, стил от аромат, разказват за стаилите се ласки. Студена, ръкавицата сама, по пръстите му се изплъзва.

Промени се дъждът, не вали, както някога. Тази сутрин посрещнах света някак друг, някак чужд /на дъжда и на вятъра/, някак глух за шума от слова. Другостта на света не повика душата ми, не събуди стаили се сетива. Промени се дъжда. Не очаквам дъгата му. Във въздишката спи тишина.

Кукувиче ято Улиците бягаха, небрежно скрити от вниманието му — тези скитници край едно и също, изтривалки на краката му. Облещилите се прозорци — „огледала“ на сенки — завиждаха на витрините с мнимо съдържание. И в тази неуютна отчужденост едно ято от мисли свиваше гнездо в съзнанието му; смяташе задълго да се настани там. ОБРАЗЪТ — не отвън, не из душата му — „образът“ на съмнението, долетял от самовъзникващата нищост, надянал познати маски, за да не бъде разпознат. Кукувиче ято, което положи в съзнанието му яйцето си — набъбнало, разпукващо се съмнение. Вече нямаше улици, прозорци и витрини. Съмняваше се дали някога ги е имало. Отсъстваха спомени, погледът бягаше. Възможно ли беше да е някой друг? Засъни се и се събуди в съмнения. Дали е жив, бе толкова съмнително, колкото и дали бе мъртъв. Излюпено и наедряващо, кукувичето пиле изтласка от съзнанието му всичко, в което се съмняваше, за да остане само То — съмнението. Кой се съмнява? Неустановен, безличен, се залута нанякъде... В своето изчезване бе станал вещ следотърсач на себе си. В миналото нямаше съмнения, настоящето не съществуваше; крачейки назад, се опита да надникне в бъдещето. ВСУЕ...

Отпътувалата сянка на мнимото Все седи сама по ъгълчетата на отчаяние. Все си търси оправдание за паузите на пропадане. И се рее есенно в цветове присънени – любима на копнежа ни, безбрежница безмълвна е. Едва долавяме, а нейни пленници, в ръце поела ни, с тъга люлее се. И чакаме по ъгълчетата на разкаяние. И търсим си за щастието оправдание.

За течението и дългите разстояния Все по-самотна и сляпа, реката и нейното дъно се сляха. И тихо е. Тихо, никой не чува шума от водата. Все по-големи тръстики растяха. Тихо е, зад тишината. . .

Търсиш тишината слята с утринните разпилени. Мислите по път събрани не намерили предели. В теб се втурва самотата на оставените вчера, неоткрити аромати, безпределност отчуждена. Търсиш разпилени криви в белотата на прозрачни мисли. И ще чакаш да прелистиш следващите празни листи.

Ще съмне, спотаени светове ще хукнат по безкрайни булевалди, зад ударите в твоето сърце ще тръпнат съкровени тайни. Ще съмне и в неловка тишина, ще се обърнеш, ще посрещнеш сам лика на непозната сянка. В няколкото стъпки самота, ще скриеш плахите надежди – тънки сламки. Ще съмне приласкало времето на твоето внимание. В един сподавен вик ще се роди усмивката на новото желание.

Събужда се: „навън вали“ А капките по-бистри от сълзи, ромолят... Дъхът им е трепереща позлата: мечти-огледала на падащ цвят. Наченато е „водното“ хоро. Играят самодивите – листа. Свирукат блатни духове в хор И лъха благодатна тишина. Говори си: „навън вали“ Римува някак си речта. Тиретата са блеснали ками, а точките ............................. точки................. п у с т о т а