следобеди меланхолия

Сам. Разбирай сам. Отново сам. Ненужно сам. Безспирно сам. Сам себе си. Открит. Отворен. Безспорен. Праг. Присъствен ден. Смирен. До мен. Самотен.

Неми думи Крещят без нужната гримаса, без нужните потрепвания на клепача. Не се намира вик, от който да се обърне сянката на външната им порта. Лепят безспир криле. Без нищо да докосват, отминават. Затварят кавички на безкрая. Вик /без лик/, прегърнат силует, във сянката на страх и трепет.

И З Д И Ш А Й (конвекс) Не е порив трепналата нишка. Не е полъх хладният ветрец. Тичинките ѝ нашепват сънища от минал век. Сребристобели са цветята. Фин, безплътен е светът. Тишината — птица сляпа — рее се без път. В Д И Ш А Й (конкав) Каменна река след стъпки боси — копринени мъгли ги носят. Отнася времето дъха ѝ, превърнат в порив, превърнат в полъх. Тръпчиви глътки жадни я преглъщат. И З Д И Ш А Й ТЕ НЕ СЕ ЗАВРЪЩАТ…

И тишината спря да си говори. Не се намират силуети за раздумка. А вътрешните гласове не спорят, кому са нужни или са ненужни. Беззвучна празнота присъствие на шум и суета, на бързина. Избяга от деня и тишината спря да си говори. Нощта да търси продължи останките от думи. С кого да сподели? Съмнението взе да се тревожи. И болката си дъх пое. Остана ѝ спасение поне, да спре, да можеше да спре…

Дали/или? Да спре ли? Кой да се обърне след мрака? Да се върне от вчера? Да се стопли за утре? Утро. Зимен силует — застинал в скреж. Тишина, разплела погледите из мъглата. Красота под капчиците лед, под хладните лъчи от светлината. Свят. Изплуват силуети покрай стъпките — куплети в дланите — сюжет с очи заети. Спряла сянка след погледа се върна от спомена се стопли и продължи… Дали/или?

Страниците със засъхнало мълчание, дъждът прелисти. Разми праха от пропукало се минало, тишината зарови под капките и се вгледа във влажните ириси. „То“ мнимото присъствие на душата ѝ.

Обичам те безмълвно синьо разтворило се в тишина. Обичам те безспирно, настояващо, игриво в брега — вълна срещу вълна. Обичам те, тъга от синьо в зелено-синкавата тиня на река, полегнала красиво и сгушила се до брега. И тъй си ти непредвидимо и тъй си глухо за вика, потъващо във дълбини горчиви, залязващо зад утрото от тишина.

Прелетни птици Има още прелетни птици в душата, поели към мисли отвъд. Далечни и скрити отлитат с ятата, не могат да спят. Тези птици безплътни, бягат с мисли по път и се връщат безпътни, уморени гнездят в самотата на влажните устни. Не изричат слова, не откриваш следа, сенки неми, потрепват крилете им. Сам стоиш и се питаш дали този път, ще те вземат със себе си, ще те отнесат. 28.09.2012 г.

Крещят сирените: моряците ги няма и нощите им празни ги сломяват. Те, клети, се понасят към безкрая – синева безпътна на кого да кажат: моряците ги няма… Не ще намерят спомен и време да ги търсят от хоризонта ще надзърнат, дали не ще се върнат? Ала моряците ги няма… Сломените сирени, следи не ще оставят, очи не ще ги срещнат, вълни не ще ги галят. Останали са крехки сенки та вятърът да ги разсее и с гласовете им ще пее: моряците ги няма…

Моята реалност е оная бледа сянка недокосната от мен. Пазена далеч примамка за копнежа ми „зает“. Моята реалност е оная тиха стая неотваряна от мен. Малка, скрита в тъмнината, нямам ключ или фенер. Моята реалност е далеч… далеч в… мен не поглеждам в нея, бягам и усмихвам се пленен от чаровните ѝ устни на илюзията до мен. 30.03.2013 г.

Денят се замисли за час, за два върху времето: и утрото заседна под сянката на мечтите си засънува… далечни земи – неоткрити следи и така си отмина. И обедът затуптя под ритъма на сърцето си, разлюля се унесен, затанцува понесъл се и така си отмина. И нощта се залута по спомени, стари, овехтели образи да срещне звезди неотронени и така си отиде… Този ден тих, неясен и несподелен…

Любов през есента Навикнал да обича самотата – не е ли тя любимата ти пустота? Оная сянка на премала до теб поседнала едва. Отправил поглед да я зърнеш, не я откриваш в ничие лице в душата ти полегнала и зъзне от топлите ти сънища краде. Навикнал да обича, ала ги няма на любовта му — крехките ръце, които да прегърнат тишината, да залюлеят чакащите часове. Навикнал да се лута в копнежи по ненаписани куплети – блянове и в пустотата есенна унесен в меланхоличните ѝ цветове. 29.09.2013 г.

Намек… (на Лилиев) Реките – сънни… неми… бледи… Отломки от пресъхнали куплети се ронят в брегове, заети от мамещи ги силуети. Дали не са наети и тези мисли взети на заем от тъжили крайпътни ветрове. Или е просто полъх, дар от помен, утеха за набъбналите страхове. На дните – сънни… неми… бледи…

Разпръснаха се перлите в пролуките на времето. Натежаха клепачите в дланите притиснати. От тишината се изплъзваха примамени минутите и отброяваха притихналия пулс на неугледното ти, застинало минало. Блещукаха в празнотата спомени. Студени, тежки, давещи се спомени. И как обикнала ги бе… И как прегърнала ги бе… Люлееше ги нежно и пееше им тихо душата ти… в пролуките на времето… 11.01.2015 г.